Това, което няма да намериш

Одра ръцете си на къпинака.
Кръвта ти има вкус на вино.
Ще се насити храстът
и кой ще каже, че не е оставил
от плодовете си достатъчно,
за да те прелъсти?
Коя е жертвата, кой губи повече?
Къде да разтоварим съжалението,
пред твоя дом или в пръстта, в градината?

Не казваш нищо, само се облизваш.
Кръвта ти има вкус на вино.
Въздъхваш, празна ти е чашата.
Къпините са кисели и твърди.
Посягаш да докоснеш някого.
Протяга се отсреща вятърът.

Ако го напиша, значи се е случило?

Носи си бронята винаги лъсната
бели гърди със златни зърна
както преди, така и сега
главата ѝ свети гладко избръсната
виж, след вечеря (така се очаква)
сваля щита, окача си шлема
има за всичко в живота ѝ време
денем воюва, нощем оплаква

Влиза си в ролята без да въздиша
както сънуваш, така се явява
гледа на кръв и съдбата познава
гледам към нея, за себе си пиша

​INFINITAS

In his office
under thin layers of darkness and dust
there’s a tainted vitrine
and in it – Infinitas
Well preserved
tail-devouring
self-sufficient
purebred
Marvelous specimen!

Outside the glass the time is flowing
Outside the glass it’s raining days
Yet he’s not concerned.
He’s sure of himself.
His prescious infinity is locked,
safe and dry
its curves are untainted
its skin is still soft
Carefully gutted
Already cleaned
Filled up with marbles –
polished remnants from all broken promises
shiny leftovers of a life never lived
By a man always busy
Making death look like life

Щ

Ще ме намериш ли в градината
разпънала ръце в насилена покана?
Ще падне дъжд.
Ще се покрия с кал.
Ще ме положиш ли в пещта тогава?
Ще ме извадиш ли изпечена?
Ще се напукам ли?
Ще ме захвърлиш ли тогава?
 
Ще ме намериш ли в градината
под плодовете на дървото?
Ще е отворена устата ми.
Ще чуеш ли глада?
Ще ме напълниш ли със думи?
Ще стана ли?
Ще тръгна ли?
 
Ще си отида.

Пътуване към нощта

Чувам гумите как се търкалят тромаво
Разкъсаните им меса
висят от колелата си безсилно
и пляскат пътя през лицето
Земята е ръждива
наоколо сме само ти и аз, асфалтът, Бог
и две-три остри думи
които разменихме преди час

Чувам всичката тишина
стратегически разположена между теб и мен
набор от въздушни възглавници
готови да пречупят вратовете ни
при удар его-в-его
Чувам колата, как скърца със зъби
докато спираш, просто така, в средата на пътя
Излизаш бавно
първо с единия крак
после с другия
изправяш се
не е поезия
Обръщаш се към мен за първи път
За първи път те виждам –
стар
ръждясал
целият – земя

Стоим сами до пътя
Пътуваме на място
пътуваме със скорост на планета
Пътуването към нощта започва винаги със ден
Запалваме колата
за да скрием слънцето

Необявена ръка

На прага те посреща царят.
На прага те изпраща вятърът.
Това е сметка твърде сложна
за простоватото сърце,
което са провесили на шията ти.
Здрав си като бик.
Усещаш, че това не е добро сравнение.
Оглеждаш се в очите на владетеля.
Лицето му е малко за главата му.
Примигваш, той е вече купа.
Протягаш се, хартиено звучиш.
Едно подухване и ще се развали играта.
Добре че дамата е истинска,
а, между белите ѝ пръсти,
душата ти е коз.

Последната ти битка е раздадена.
Твой ред е.

Няма срамна работа

Седя и моделирам човечета:
едното е с куц крак,
другото изгоря отвътре.

Седя до прозореца.
Мръсен е, светът е по-красив така.
Човечетата ми протягат ръце.
Първо към мен,
после към небето –
физзарядка за безликите.

Човечетата ми проходиха.
Едното подпира другото,
другото бърка в себе си
и замазва изгорялото.
Аз само гледам, не обичам да се меся.

Котаракът е гладен.
Навърта се нервно.
Ето, дебне ги.
Хвана едното,
отхапа си малко.
Избяга.

Пригладня ми.
Прозорецът сочи обяд.
Изядох каквото остана.
Ще трябва да започна тортата наново…

Но за теб само най-доброто, дъще – нощ.