Местни новини*

„На трети септември едно семейство с две деца неочаквано си изостави плажните принадлежности, детските играчки, тентата и плажната палатка-навес на плажа на Иракли. Три дни по-късно морето ги беше разнесло“

Анелия Костова

Мечето е заседнало между двете седалки. За да се освободи, дясната седалка трябва да се дръпне назад. Детето дърпа мечето с всички сили. Другото дете го гледа, пуфти и се оплаква от него на майка си. Майката се опитва да дръпне седалката докато държи смартфона пред бащата така, че да му е удобно да гледа GPS-а. Бащата е ядосан, много ядосан, а и малко уплашен. Телефонът му продължава да звъни, но той още не е измислил какво да отговори. Не вдига. Не чува гласовете от задната седалка. Не вижда как майката разкопчава предпазния си колан, за да се обърне и да измъкне мечето. Не вижда и камиона, който се опитва да го изпревари. Не вижда нищо, освен колата, която го посреща със стържеща целувка, като стара жена – малкото си внуче. Сблъсъкът е там, той е неизбежен. Дори да съществуват безброй вселени, сблъсъкът ще присъства във всяка от тях, така както милувката на бабата, която винаги намира бузата. Винаги, съвсем винаги. Ако колата на бащата можеше да говори, тя щеше да издаде хленчещия звук, с който всяко дете дава знак, че не желае близост с разпада, бил той и от същата кръв. Колата, обаче, може само да изскърца, да се огъне, да се събере в една топка от недоволство, леко кървяща и много ронлива.

Останалото е рязане на метал, събиране на доказателства, установяване на вина. И един пост във Фейсбук, много по-поетичен, отколкото некролога, захванат с кабърчета на дървото до спирката в центъра на селото.

_________________________________
* прилики няма, случайности – също