​INFINITAS

In his office
under thin layers of darkness and dust
there’s a tainted vitrine
and in it – Infinitas
Well preserved
tail-devouring
self-sufficient
purebred
Marvelous specimen!

Outside the glass the time is flowing
Outside the glass it’s raining days
Yet he’s not concerned.
He’s sure of himself.
His prescious infinity is locked,
safe and dry
its curves are untainted
its skin is still soft
Carefully gutted
Already cleaned
Filled up with marbles –
polished remnants from all broken promises
shiny leftovers of a life never lived
By a man always busy
Making death look like life

Advertisements

Нинел

ninel by apasz„Нинел, Нинел, отвори си очите!“, викат момчетата и подскачат в кръг около нея. Очите им са широко отворени, лицата им – сгърчени от удоволствие. Момчетата са лоши и Нинел знае това.

„Нинел, Нинел, отвори си очите!“, тракат лешоядите с момчешките си човки. По зъбите им има кръв. Нинел се чуди, дали са пирували, или са дъвкали езици от яд, че е жива. Момчетата танцуват своя първобитен танц, а Нинел плаче и бърше сълзи с косите си. На двора има още много момичета, някои – по-хубави, други – по-весели, но нейните очи са най-красивите в училище. Тя, разбира се, никога не ги е виждала.

* * *

Господин и госпожа Апасe са притеснени. От раждането са минали две седмици, а малката Нинел още не е отворила очите си. Докторите говорят за сърцето ѝ, за доробовете, за рефлексите, но някак все избягват да говорят за очите. Зад стъклото на кувьоза лицето на Нинел изглежда усмихнато, макар да е твърде малка за усмивки. Семейство Апасе посреща нови учени всеки ден. Професори от далечни университети се опитват да обяснят необяснимото. Изказват се теории, чертаят се диаграми. Налага се създаването на нова терминология, която да описва свойствата на очите, които Нинел крие плътно покрити от тънките си синкави клепачи. Установено е, че тя вижда през клепачите не по-зле от всеки човек с отворени очи. Чрез няколко неинвазивни експеримента се стига до извода, че отворени, очите на детето могат да покажат обект от всяка точка във вселената. Предполага се, че изборът е неконтролируем. Поне засега.

* * *

На петия си рожден ден Нинел получава сметанова торта във формата на слънце. Поканени са гости, на мраморната масичка в градината са струпани подаръци. Нинел върви из стаите със затворени клепачи и срамежливо отговаря на закачките на възрастните. На празненството няма деца. Само мили посбръчкани господа, които знаят много интересни истории и все се опитват да я примамят да отвори очи. В края на празника свещичките на тортата са запалени, бащата на Нинел снима с камера как дъщеря му духва всяка от тях, усмихва се широко и поглежда към обектива. Този път, сигурно заради мисълта за тортата, очите на момичето показват Сириус Б, какъвто го е видяла преди да отгори до червен гигант. Видео лентата е осветена. Празненството приключва.

* * *

„Нинел, Нинел, отвори си очите!“, крещят с бяс лакомите момчета. Искат отново да видят космоса, звездите, газовите гиганти и всички бели джуджета, чак до края на спиралните галактики – в очите ѝ. Всеки от тях иска един ден да стане космонавт. Всеки иска някой ден да остави стъпката си някъде. Не просто в нечии очи, не и в нечие сърце, а някъде далеч, далеч отвъд всяка чужда следа. Нинел е само симулатор, фалшив полет, измислена безтегловност. Тя е средство, не цел. По бузите ѝ се стичат сълзи. Тя ги бърше с косата си. Около арената за изтезания се е събрал целият двор. Всички, освен момчетата, са притихнали. Тя вижда лицата им през клепачите – смръщени звездни купове с изкривени усмивки и студени очи, скръстили ръце пред гърдите си. Няма да си отидат, докато не им даде нещо от себе си.

Тялото на Нинел потрепва едва забележимо. Спомня си гласа на майка си преди началото на първия учебен ден – топъл и успокояващ. Спомня си тортата за рождения си ден, спомня си как баща ѝ я носи на конче. Спомня си лицата на сестрите, изкривени през стъклото на кувьоза, топлата тъмнина на майчината утроба. Връща се все по-назад от себе си, реди хората, преди Земята. Спомня си света, какъвто е бил в началото. Спомня си началото на всички начала. След това започва да прелиства спомените си напред, все по-бързо и бързо, измества погледа си, докато не стига до Sagittarius A*.

Нинел разтяга устни в гладна усмивка и повдига клепачи. Всички винаги казват, че нейните очи са най-красивите в училище. Толкова тъмни, толкова магични и привличащи, че нищо не може да ги напусне. Нито погледите на децата, нито мислите им. Нито дори светлината.

 

_________________________________
* Sagittarius A* – свръхмасивен обект в центъра на Млечния път; предполага се, че е черна дупка

Щефан

Щефан чинно е застанал на маркираната с тебешир линия. Всички в класа са минали своя ред, останал е само той.

Щефан не е много популярен в училище. Повечето деца са кръстени на баба си или дядо си, някои дори носят тежкия кръст на компромиса (странна смесица от имената на двете неотстъпчиви баби). Останалите получават „модерни“ имена, обикновено вдъхновени от спортисти, певици, герои от нашумели сериали и хитови филми. На фона на всички Калиси-та и Григор-овци, Щефан има нещастието да е кръстен на писател, при това не особено популярен. Не му помага и това, че носи очила.

Щефан се затичва към трамплина. От усилието по бледите му страни са избили червени петна. Въздухът излиза от гърдите му все по-лесно, вдишването пък става все по-трудно. Почти разглобен от напрежение, той скача върху пружиниращата дъска с двата крака, както са го учили. И полита. Можем да си представим как лети забавено, като по филмите. Можем да изберем някоя красива мелодия, някоя специална, бавна нео-класика, на фона на която тялото му да плува поетично към кожената коза. Почти можем да усетим как дланите му се оттласкват от козата и да изчислим силата на сблъсъка. Можем да видим приземяването на дюшека, спъването, падането, изкълчения глезен, смеха на децата…

Но има и друг начин. Ние обичаме Щефан. Може би заради смелостта, с която носи името  си от Понеделник до Петък по болнично зелените коридори на училището. Може би заради това, че много обича да чете за животните в прерията, в тундрата и в океаните, заради грижата за котарака в двора пред блока и за саксиите с мушката на мама. Топлотата, която изпитваме към Щефан, е толкова голяма, че може да спре света. Може да го подчини на каквито закони си изберем. Ако се съгласите, можем да използваме тази обич.

Представете си Щефан като стрела. Представете си как стоите до рамото на Зенон и изстрелвате малката късогледа стрела към нейната незавидна цел. Представете си парадокса. Сега щракнете с пръсти и се събудете преди Щефан да се е приземил. Дори да няма стрела, дори да го няма Зенон, дори след време и нас да ни няма, Щефан няма да падне.

Никога.

Ръцете на Мария Леви

Ерик беше на 92 години, 3 месеца и 4 дни, когато напусна тялото си и не се върна никога. По главата му не бе останал и помен от гъстите къдрици, които го правеха красив почти до края му. Лицето му, студено и бледо като свещите в храма, се бе изопнало около половинчатата му усмивка. Жените около леглото му бяха част от живота му по различно време и сега го обграждаха като тънък венец от полски цветя – всяка имаше своя цвят, своя аромат и своя спомен за своя си Ерик. Майките сечаха времето на малки късове с резките си жестове, дъщерите внимателно им подаваха  ритуални вещи, а внучките изпиваха магията с очи, за да я повторят някой ден – първо като дъщери, а после като майки. В дома беше тихо, като не броим различните ритми на всяко сърце. Ерик стоеше откъм краката си и слушаше музиката на сърцата, както се слуша мéса.

Традицията повеляваше над тялото да се бди цяла нощ. Към средата на нощта жените вече бяха започнали да говорят за живите, а мъртвите, призовани с мили думи и топли спомени, стояха около Ерик, при краката на тялото, и грижовно му шептяха обещания и уверения за светло бъдеще в светлия сън, където щяха да го заведат след погребението. Ерик мълчаливо клатеше глава и току поглеждаше към писалището в ъгъла до вратата. Искаше му се да го отвори за последен път, да погледне съкровището си и отново да благодари за дните, които му бяха подарени.

На сутринта дойде свещеник, последваха още няколко ритуала, някои християнски, други – не толкова, и тялото бе изнесено. Вратите на дома останаха отворени, децата щяха да се гледат сами, а възрастните последваха ковчега. Денят отлетя почти незабелязано, в мълчалива суетня. По залез ръцете на жените спряха да отброяват минутите и се отпуснаха в скутовете си, празни и студени. Долу в ниското, в дома на Ерик, на масата се каза молитва, а храната беше разкъсана и раздадена. На върха на селото, в своя нов дом, тялото на Ерик лежеше в земята и чакаше да бъде разкъсано и раздадено за последен път. Писалището в ъгъла до вратата си остана заключено.

92 години, 3 месеца и 14 дни след раждането на Ерик една от дъщерите му почистваше къщата за последно, преди да хване самолета си за Дрезден, където живееше с двете си дъщери. Когато вълната от скъсаната дига на близкия язовир удари кирпичената къща, силата ѝ бе толкова голяма, че я отнесе цяла, със все стените и покрива. Дъщерята оцеля по чудо, вкопчена в бащиното си чамово писалище, което изплува над водата с лекотата на въздишка. Наводнението се оттече за часове и откри оголена издрана земя там, където доскоро имаше плодни дръвчета и ароматни рози. Единствено гробищата на върха на баира бяха останали недокоснати от калната вълна. Стекоха се политици, медии, доброволци. Изговори се много, направи се не малко. Селото се изгради почти наново и всеки се върна към живота си.

Само на мястото на Ериковия дом не израсна нов. Нямаше кой да го построи, нито кой да го гледа – та нали всеки си имаше живот някъде, всеки имаше свои грижи. Върху земята на Ерик, където преди беше библиотеката на къщата, беше засадена малка горичка. Там, сред дърветата, покрито с мъх и треви, стоеше чамовото писалище,  като празна кутия за спомени. Името на Ерик беше издълбано в изпечената от слънцето повърхност, а с времето около него се появяваха все повече имена, влюбени имена, имена-сърца, имена-спомени. Едни до други – и живите, и напусналите живота.

В един тих дом в покрайнините на Дрезден, една поизбеляла снимка със старчески петна стоеше самотна на едно друго писалище. Тя не се чувстваше на място си и ако можеше да говори, щеше да разкаже своите приключения на друг език. На гърба на снимката, която дълго бе пътешествала по света, бе се топлила до едно сърце и бе плувала в чамовия си кораб над домове и тела, с грижлив почерк беше написано:

„Ръцете на Мария Леви, които спасиха живота и очите ми, за да видя края на войната, 26 Август 1944 г., Париж, Ерик“

Ксюша

enhanced-buzz-32475-1300478146-25Бащи Ксения имаше много. „Колкото са звездите в небето“, казваше майка ѝ, Зинаида Петровна, „колкото са луничките по кръглите гърди на Василиса“. Ксения често се чудеше откъде майка ѝ ще знае толкова за Василиса, като всички на площадката казваха, че е измислена. Но пък тя знаеше всичко за всеки, така че щом казваше, значи беше истина. И ето – бащите на Ксюша се сменяха като сезоните – носеха своите дарове и оставяха по някоя следа зад стъклетата витрина на секцията в хола.
„Ксюша, гълъбче, това е баща ти!“ Всяко начало обикновено се случваше в неделя след пазар. Зинаида Петровна влизаше в дома си с царствена походка, а след нея с увиснали по ръцете торби ситнеше поредният Серьожа, Митя, понякога дори Артьом. Той винаги беше омагьосан, в погледа му се четеше топла преданост. Той Обичаше. Обожаваше. Приемаше с готовност всяка молба, всяка заръка, всяка тежест от плещите на своята богиня и беше отдаден баща, за да може на Зинаида никога да не се налага да бъде майка.

Ксения имаше и брат. Като нея и той беше риж. Живееше под наем в Питер, учеше и често ѝ пращаше малки колети с моливи, небесносини тетрадки № 10 и дълги писма със сгънати 20 рубли в тях, ей така – да си има. Скоро след като се бе записал в университета, си беше намерил и съквартирант, някой си Данило, който по думите му си нямал нищо и за него нямало какво да се говори. Затова пък често ѝ разказваше за преживелиците си в универмага, където помагаше със стоката след лекции, както и за слепия просяк на Малцевския пазар, на когото носеше по някоя запазена стара дреха. Писмата му бяха цяло съкровище за Ксюша. Вечер, преди да заспи, тя ги препрочиташе отново и отново, докато не ги запомнеше наизуст, а и още няколко пъти след това.

После сънуваше мечок. Във всеки сън, който помнеше, мечокът беше един и същ. Кафяв и малко мършав, винаги щом я видеше, той се изправяше на задни лапи и тромаво танцуваше около нея. Не беше говорещ мечок, в него нямаше нищо специално, освен, разбира се, неизменното му присъствие. Често се питаше дали помни само сънищата с мечока, или това просто са всичките ѝ сънища. Понякога опитваше да му говори, проверяваше го за скрити таланти, но мечокът явно можеше само две неща – да се присънва и да танцува.
– Това е почти толкова, колкото мога и аз. – казваше си Ксения и му се усмихваше приятелски.

Дните на Ксения минаваха монотонно, като че ли Наявето ѝ бе покрито с дебел пласт прах. Майка ѝ дирижираше прашинките, бащите ѝ с доволство се въргаляха в тях, а Ксюша само кашляше и чакаше нощта. Вечеряше в стаята си. Изгасяше лампата. Затваряше очи. Отваряше ги и той беше там: безименен танцуващ мечок, ням и някак смътно познат. Успокояващ като ръб на пропаст, той беше категоричното доказателство за нереалност. Ксения с удоволствие отбелязваше в ума си, че сънува. Това ѝ даваше свобода, каквато нейните дни не можеха да ѝ предложат. Сънят беше нейното кралство, тя се разхождаше без страх в него и само навикът на Наявето я караше да намята на раменете си връхна дреха – винаги една и съща меча кожа. Ксюша се сгушваше в топлото си палто, а мечокът танцуваше около нея и сякаш не се вълнуваше от него.

Сънищата винаги започваха като отглас на живия живот. Ксения се изправяше в леглото си, протягаше боси крака към студения под и пукаше пръстите си (видяла бе дядо си да го прави веднъж и ѝ се стори подходяща подготовка за приключение). После ставаше, измиваше лицето си, намяташе кожата, мечокът се появяваше от нищото и започваше нелепия си танц…

* * *

Танцуваше без почивка цяла нощ. Сънуваше как танцува. Събуждаха го ударите по решетките. Сутрин винаги удряха по решетките. Той отдавна не се стряскаше, само бързаше да се изправи, преди да ударят и него. Трябваше да е бърз сутрин, ако не искаше да си изяде боя – момчето на собственика беше зло и само търсеше причина да използва тоягата, опряна до фургона с клетката. Докато примляскваше сухите комати хляб, мислеше за момичето от сънищата си. Мършаво едно, само кости под мечата кожа. Странно, но кожата не го изпълваше с погнуса. Интересно колко бързо сърцето спира да се свива пред чудовищното. Вълнуваше го момичето. Имаше нещо мило в него, напомняше му на дъщерята на собственика, преди да я пратят далеч да се жени. Някога, когато още пътуваха по селата, тя се разхождаше из горите, береше ягоди и му носеше. През лятото идваше с едно ведро и го поливаше, за да го разхлади. Минаха колко години оттогава, а ето, помнеше я, липсваше му. Момичето, момичето приличаше на нея! Добро беше. Успокояваше го. Само да можеше да ѝ говори! Сънуваше само нея, почти всяка нощ. Може би щяха да се разберат някой ден…

* * *

Чисто новият баща на Ксения беше дебел и дружелюбен, умееше да изкарва копейки иззад ухото ѝ и се смееше силно и чисто. Тази комбинация беше рядка, затова тя с удоволствие прекарваше всичкото време след училище с него. Майка ѝ вече трети ден лежеше на дръпнати завеси с мигрена и те трябваше да са изключително тихи. За да не я разстройват, решиха да се разходят до панаира долу в центъра. На връщане щяха да вземат цветя и виенски сладкиши, за да разведрят болната, но първо щяха да разгледат въртележките, да изпият по един сироп и да се изцапат прилично с розов захарен памук.

Опашката за цирка беше дълга, едно момче на края ѝ обясняваше как било ходило и вчера, местата свършили бързо и много хора си тръгнали омърлушени, без да са видели нищо. Опитваше се да я дразни. Бащата на Ксения само се усмихна на момчето, стисна ръката ѝ и прошепна: „Нас едни билети няма да ни спрат, нали? Ако няма, ще помолим пазача да ни пусне. Той ми е стар другар, Вадим се казва.“ Така и стана. Вадим (или Васка, както го нарече приятелят му) ги пусна през процепа между платнищата и с намигване им пожела приятно гледане. Шатрата бавно се пълнеше с хора, всеки дъвчеше, хрупаше или примляскваше нещо. Деца тичаха през редовете, привикваха ги, поступваха някои от тях. Ксюша и новият ѝ баща седнаха на първия ред, до стола на пазача, който се присъедини към тях малко след последния влязъл зрител.

Цирк като цирк. Клоуни се поливаха с вода, топчета и бухалки летяха в съвършени траектории, чинии се въртяха на прътове, прелитаха акробати, един мъж вдигна над главата си цяло оядено прасе… Толкова много за гледане, толкова малко време да се запомни всичко! И все пак нищо важно, нищо, което да накара Ксения да иска да е будна, вместо да заспи и да сънува…

Светът спря. Замръзна. Не можеше да е сън, всички бяха там, около нея, всички се смееха, мляскаха, тропаха с крака и подвикваха на мечока, който излезе на арената с танцова съпка. Кафяв, малко мършав, ням танцуващ мечок. Ксения се изправи и се опря на преградата. Пазачът леко я докосна по ръката. Смътно чуваше как ѝ говори нещо, но това нямаше значение. С усмивка се вгледа в очите на мечока, кафеви и топли, като усещането за дом, като мириса на сън, на приключение. Ето, той се приближаваше към нея, танцувайки, все по-близо, разтворил лапи за прегръдка. Нито той, нито тя забелязаха виковете на пазача, който скочи на крака, хвана Ксения за рамото и се опита да я дръпне назад, докато вади пистолета си и стреля три пъти в мечока. Писъците на куршумите, писъците на хората, тропотът на множестовото ужасени зрители, втурнали се да излязат навън, надалеч – всичко това се стопи в равен бял шум зад очите на момичето, което потъна в сънищата си, притиснато в прегръдката на мъртвия мечок.

Бащи Ксения имаше много. Би могла да сънува всеки от тях. Би могла да не сънува изобщо нищо.
Всъщност кого го вълнуват танцуващи мечоци?

Със сигурност не нас.

Портретът грееше в ръцете ѝ с топла жълта светлина

Katkelma Рамката беше от необработено светло дърво, ела или смърч, равна, с леко заоблени ъгли и дупка за закачане отзад. От лявата страна беше захабена в долния ъгъл – някой постоянно бе опитвал да я изравни. На гърба ѝ имаше малко пожълтяло етикетче, сухо като шума, на което едва се четеше „СБХ“. Без име, без автор. Самата картина беше малка – 20 на 20 сантиметра, рисувана беше с маслени бои, направени по стара технология.

Сред всичкия боклук на вселената, прилежно събран от стария антиквар, картината се открояваше с призрачна лекота. Мария не знаеше какво я накара да погледне към витрината. Там определено нямаше нищо, достойно за внимание, но въпреки това тя се вгледа. Видя я с крайчеца на окото си тъкмо когато се канеше да продължи към срещата си. Обърна се и влезе.

Звънчето на врата беше от пиринч – като това, което пазеше в медното си ковчеже вкъщи. Миризмата на прах и старо дърво беше приятна, стаята беше малка и мрачна, нямаше включени лампи, нито електронна каса или картово устройство. С всяка стъпка напред се връщаше все по-назад във времето, ставаше по-млада, по-малка, докато не срещна очите на стареца с плахост, която беше загубила много отдавна.

– Аз за картината…- каза – колко струва тази в светлата рамка, над пианото?
– Това е клавесин, момиче, не пиано.- поправи я продавачът.
– А-а, да. Клавесин. Колко струва тази над клавесина?

Понечи да я вземе, но старецът я изпревари неочаквано пъргаво. Повъртя картината в ръце, избърса праха от рамката и промърмори:
– Давам ти я за 30 лева. Да. За 30.
Не изглеждаше убеден, все едно сега измисляше цената.

– Добре. – Мария вдигна рамене – Взимам я. – и понечи да си извади портмонето.
– Ааа, чакай, аз май съм се объркал! Да, точно така, всъщност е 40, не 30. Аз съм гледал друго… – облиза устни той и притисна рамката до гърдите си.
– Добре, 40 да е! Не приемате карти, нали? – попита тя, докато отброяваше банкнотите и ровеше за стотинки.
– Не, никакви карти. – изсумтя старецът, погледна я с недоверие и внимателно преброи оставените на витрината пари. Неудоволствието му беше очевидно, като че ли се беше надявал да не се стигне до продажба. Като че ли се разделяше със съкровище.
Подаде ѝ рязко картината и понечи да влезе в стаичката зад себе си.
– Извинете, а кой е авторът на картината? – побърза да попита Мария.
Старецът се изсмя късо:
– То Вие ако не знаете, аз ли да знам? – и ѝ обърна гръб.

Тя остана на място за още минута. Очакваше да получи по-смислен отговор, но продавачът явно нямаше желание да продължи изречението и тя си излезе.

Направи няколко крачки по улицата и спря пред входа на съседната кооперация. Прокара пръсти по платното озадачена и леко уплашена.
Портретът грееше в ръцете ѝ с топла жълта светлина. Косите бяха малко по-светли, чертите – малко по-меки, времето още не се беше подписало на лицето ѝ, но все пак това беше тя. Самата тя, може би 9-10 години по-млада, но тя. Косата ѝ беше прибрана на ниска опашка. На фона на тъмната ѝ блуза без яка кожата ѝ сияеше иконоподобно. Гледаше себе си, свела очи и прехвърляше в ума си срещи и имена в търсене на вероятния художник. Не се сети за никого. Никой от познатите ѝ не рисуваше. Никой не я беше питал дали би позирала. Никога не я бяха рисували улични художници, нито досадни свалячи в парка зад Академията. Никой. Никога.
А може би трябваше да се обади на Емил, на Петър, на Димитър дори. Може би някой от тях беше поръчал портрета по нейна снимка, а после се беше отказал от него… Е, може би нямаше да звъни на всички, а само на Димитър. Все пак само той я беше обичал толкова, че да му хрумне такова нещо. Да, той ще е бил, нямаше съмнение! Той сигурно още мислеше за нея. Безспорно щеше да се радва да се видят. Пък и защо да не се срещат отново. А може би нещата все още не са приключили… Да, те все още се обичаха. Той сигурно и сега чакаше тя да му се обади.

Мария забрави за срещата и тръгна на бегом към спирката на метрото. Щеше да го изненада пред офиса му. Щеше да го целуне и да се приберат заедно, да му сготви нещо и да гледат филми до късно, както винаги. През целия път до станция Младост си мислеше какво да му направи за вечеря. Хапеше устни, слезе в последния момент и изобщо не усети как забрави портрета си на седалката във вагона.

Една жена понечи да махне след нея, но видя лицето си, все още младо и хубаво, рамкирано в светло дърво и се замисли кой може да го е рисувал.

Местни новини*

unnamed1„На трети септември едно семейство с две деца неочаквано си изостави плажните принадлежности, детските играчки, тентата и плажната палатка-навес на плажа на Иракли. Три дни по-късно морето ги беше разнесло“

Анелия Костова

Мечето е заседнало между двете седалки. За да се освободи, дясната седалка трябва да се дръпне назад. Детето дърпа мечето с всички сили. Другото дете го гледа, пуфти и се оплаква от него на майка си. Майката се опитва да дръпне седалката докато държи смартфона пред бащата така, че да му е удобно да гледа GPS-а. Бащата е ядосан, много ядосан, а и малко уплашен. Телефонът му продължава да звъни, но той още не е измислил какво да отговори. Не вдига. Не чува гласовете от задната седалка. Не вижда как майката разкопчава предпазния си колан, за да се обърне и да измъкне мечето. Не вижда и камиона, който се опитва да го изпревари. Не вижда нищо, освен колата, която го посреща със стържеща целувка, като стара жена – малкото си внуче. Сблъсъкът е там, той е неизбежен. Дори да съществуват безброй вселени, сблъсъкът ще присъства във всяка от тях, така както милувката на бабата, която винаги намира бузата. Винаги, съвсем винаги. Ако колата на бащата можеше да говори, тя щеше да издаде хленчещия звук, с който всяко дете дава знак, че не желае близост с разпада, бил той и от същата кръв. Колата, обаче, може само да изскърца, да се огъне, да се събере в една топка от недоволство, леко кървяща и много ронлива.

Останалото е рязане на метал, събиране на доказателства, установяване на вина. И един пост във Фейсбук, много по-поетичен, отколкото некролога, захванат с кабърчета на дървото до спирката в центъра на селото.

_________________________________
* прилики няма, случайности – също