Времето вътре, времето вън

Искам ли нещо повече от дъжд, кал и силен вятър
Искам ли буря и страх зад прозореца
Искам
искам всичко
Не съм ти казвала колко е тъмно в мен
Не съм, но искам, много искам
да изравня времето вътре с времето вън
искам потоп или поне урагани като знамена
да ги забия пред дома си
всички да знаят, че от прага започва краят
Не съм обещавала, че ще сме в един свят
Само, че ще се обичаме
Но тук е твърде сухо
и светлината ми пречи
Втвърдявам воля и събирам бурите
душата ми е фуния
преливам мрак и се разсипвам в капки
Прибери се, преди да те отмия

**TRY NOW: one simple yet SUPER EFFECTIVE beauty tip**

Развей си знамето
(майчино мляко, трева и кръв),
покрий лицето си с него
и изчакай 40 дни.
Стани по пладне, отметни покрова
и виж лицето си.
Не е това, което ти се искаше.
Не е това, което обещаха.
Не си това,
рекламата послъга,
а ти се хвана, мила,
както всеки път.
Но нищо! Пак ще си красива
на някого в очите някой ден.
А дотогава – прибери си знамето.

* * *

По тънка нишка се нижат дните
герданът от грешки тежи като котва
виждам я в езерото
отразена или отразяваща
още месец и ще стигне дъното
още ден и ще умие лицето си
Седя на брега и чакам
да видя целувката
с която ще се потопи
в своето минало единствено бъдеще

Това, което няма да намериш

Одра ръцете си на къпинака.
Кръвта ти има вкус на вино.
Ще се насити храстът
и кой ще каже, че не е оставил
от плодовете си достатъчно,
за да те прелъсти?
Коя е жертвата, кой губи повече?
Къде да разтоварим съжалението,
пред твоя дом или в пръстта, в градината?

Не казваш нищо, само се облизваш.
Кръвта ти има вкус на вино.
Въздъхваш, празна ти е чашата.
Къпините са кисели и твърди.
Посягаш да докоснеш някого.
Протяга се отсреща вятърът.

Ако го напиша, значи се е случило?

Носи си бронята винаги лъсната
бели гърди със златни зърна
както преди, така и сега
главата ѝ свети гладко избръсната
виж, след вечеря (така се очаква)
сваля щита, окача си шлема
има за всичко в живота ѝ време
денем воюва, нощем оплаква

Влиза си в ролята без да въздиша
както сънуваш, така се явява
гледа на кръв и съдбата познава
гледам към нея, за себе си пиша

Щ

Ще ме намериш ли в градината
разпънала ръце в насилена покана?
Ще падне дъжд.
Ще се покрия с кал.
Ще ме положиш ли в пещта тогава?
Ще ме извадиш ли изпечена?
Ще се напукам ли?
Ще ме захвърлиш ли тогава?
 
Ще ме намериш ли в градината
под плодовете на дървото?
Ще е отворена устата ми.
Ще чуеш ли глада?
Ще ме напълниш ли със думи?
Ще стана ли?
Ще тръгна ли?
 
Ще си отида.

Пътуване към нощта

Чувам гумите как се търкалят тромаво
Разкъсаните им меса
висят от колелата си безсилно
и пляскат пътя през лицето
Земята е ръждива
наоколо сме само ти и аз, асфалтът, Бог
и две-три остри думи
които разменихме преди час

Чувам всичката тишина
стратегически разположена между теб и мен
набор от въздушни възглавници
готови да пречупят вратовете ни
при удар его-в-его
Чувам колата, как скърца със зъби
докато спираш, просто така, в средата на пътя
Излизаш бавно
първо с единия крак
после с другия
изправяш се
не е поезия
Обръщаш се към мен за първи път
За първи път те виждам –
стар
ръждясал
целият – земя

Стоим сами до пътя
Пътуваме на място
пътуваме със скорост на планета
Пътуването към нощта започва винаги със ден
Запалваме колата
за да скрием слънцето