Пътуване към нощта

Чувам гумите как се търкалят тромаво
Разкъсаните им меса
висят от колелата си безсилно
и пляскат пътя през лицето
Земята е ръждива
наоколо сме само ти и аз, асфалтът, Бог
и две-три остри думи
които разменихме преди час

Чувам всичката тишина
стратегически разположена между теб и мен
набор от въздушни възглавници
готови да пречупят вратовете ни
при удар его-в-его
Чувам колата, как скърца със зъби
докато спираш, просто така, в средата на пътя
Излизаш бавно
първо с единия крак
после с другия
изправяш се
не е поезия
Обръщаш се към мен за първи път
За първи път те виждам –
стар
ръждясал
целият – земя

Стоим сами до пътя
Пътуваме на място
пътуваме със скорост на планета
Пътуването към нощта започва винаги със ден
Запалваме колата
за да скрием слънцето

Необявена ръка

На прага те посреща царят.
На прага те изпраща вятърът.
Това е сметка твърде сложна
за простоватото сърце,
което са провесили на шията ти.
Здрав си като бик.
Усещаш, че това не е добро сравнение.
Оглеждаш се в очите на владетеля.
Лицето му е малко за главата му.
Примигваш, той е вече купа.
Протягаш се, хартиено звучиш.
Едно подухване и ще се развали играта.
Добре че дамата е истинска,
а, между белите ѝ пръсти,
душата ти е коз.

Последната ти битка е раздадена.
Твой ред е.

Няма срамна работа

Седя и моделирам човечета:
едното е с куц крак,
другото изгоря отвътре.

Седя до прозореца.
Мръсен е, светът е по-красив така.
Човечетата ми протягат ръце.
Първо към мен,
после към небето –
физзарядка за безликите.

Човечетата ми проходиха.
Едното подпира другото,
другото бърка в себе си
и замазва изгорялото.
Аз само гледам, не обичам да се меся.

Котаракът е гладен.
Навърта се нервно.
Ето, дебне ги.
Хвана едното,
отхапа си малко.
Избяга.

Пригладня ми.
Прозорецът сочи обяд.
Изядох каквото остана.
Ще трябва да започна тортата наново…

Но за теб само най-доброто, дъще – нощ.

Сбогуване с плътта

Погълна я,
а после я изплю.
Вкусът в устата ти,
като жената,
смени премяната си два-три пъти.
Как само ти се искаше
балада да напишеш
за месата ѝ!
Но мина ти пиянството,
тъй както мина карнавалът.
Изплю перата
на тюркоазената птица,
която ти донесе щастие
и която
(за благодарност) сдъвка цяла.
Коремът ти върви пред теб,
дож на дожите,
величавата ти гуша
натричена лъщи –
същинска празнична премяна!
Животното излиза през потта.
Душата е излязла първа.

Сбогувахте ли се, прекрасний,
докоснахте ли погледи,
преди да извисите гласове
към Бога
с оттренирано смирение?

Къде отиваш в обедната си почивка?

                                      /едночасова пиеса/

сънувам под клавишния обстрел
бълнувам докато работя
ръката си протягам към картината
в средата на възчерния екран
под пръстите ми се отдръпва нещото
потъвам в нищо като въздух
ръката ми наполовина глътната
помахва с длан на птиците в далечината
работя под картечен огън
с една ръка преизпълнявам нормата
с една ръка нахранвам гарваните
отдръпвам я обратно през екрана
кръвта зацапва гладката повърхност
глави наведени не ми предлагат бинтове
кървя по пътя към дома си
а кръвните ми братя тракат с човки
и чакат да се върна

Кой къде е

Достопочтено избухване
Благоприличен взрив
Умерен ентусиазъм
Скромни очаквания
Рамкирана страст
в найлонова торбичка
препрана
сгъната
използвана вече
като малко човече от восък
топено от детски ръце
изваяно с много любов
преди още някой да каже
че всичко е вуду
че ние сме мъртви
крачещи шумно
като в скапан филм
от кадър към кадър
със заря зад очите
с взривени души
докато финалните надписи
с един клик са преместени
в началото

Някой плюе по уробороса.
Друг вика:
„Мамо, мамо! Той се изплю!“

Там

Изменения в пигментацията
петно в окото ми
попива бързо
вътре в мозъка
колко лесно е
когато те гледам
да виждам портрети
на Роршах и други чудовища
за секс ли си мислиш
докато те гледам
или за петното в окото ми
зад него няма нищо
като бял далматинец съм
ценността ми се брои в бенки
лунички
рак
и в петна
случайно попаднали
там, където никой никога не гледа