Коситба

Капката се протегна бавно във въздуха, огледа се в лявото му око, доволно отбеляза, че е все така блестяща и жизнена, и капна на белия килим. Като ударна вълна нейните пръски пометоха тишината в костите му. Болката се върна изведнъж, сякаш някой бе седнал на дистанционното след дълъг Mute. Шумно. Ужасно шумно стана.

- Трябва да ти благодаря, предполагам. Знаеш, че не ми е навик, затова нека се престорим, че си ми дал нещо, аз съм го взела и че това устройва и двама ни.

- …

- Сори, наистина трябва да вървя. Чакат ме в другия край на града, а знаеш какъв ужас е днес. Но все пак беше приятно. Задръж картичката, не искам да я види някоя вечер вкъщи. Много мразя да се обяснявам.

Искаше му се последното, което чува, да са тънките й високи токчета, потракващи по коридора. Искаше ефирен крайчец на червена рокля, изчезващ зад вратата. Хладно кимване за сбогом.

За урок получи ситни подтичващи крачки в пантофки на цветя и припрян разговор по телефона. “Да…, пътувам натам! Да, чакай ме. Няма да закъснея…”. Всичко в нея обещаваше, че е на прав път, че тя е истинска, че той ще е по-истински, защото е до нея.

Капката отдавна бе изпита, бялото я погълна в жадната си прегръдка и заблестя още по ярко с нарушената си цялост.

Зад вратата заглъхваха съвършените стъпки, хищно насочени към нова среща.

Имаше още толкова много коридори.

Паралел

Нямаше и помен от сън, когато се събуди. Не й беше останал дори привкус от това, важното, което, без никакво съмнение, се беше случило отвъд. 6:00. Надигна се на лакът, протегна до край сънените си малки пръсти и отново се сви под топлата завивка. Слънцето още не беше изгряло. За миг се позамисли дали не е залязло току що, но се отказа от всички еретични мисли – толкова рано след ставане човек не трябва да е придричив към часа. Гмурна се в пъстро раираното пухкаво море и затърси доказателство, че не е сама. Натъкна се на хълмиста ръка, продължи покрай нея докато не зарови нос в къдрава рижа брада и не се увери, че собственикът й бавно се отърсва от нощните си видения. Едно доволно сънено око се отвори на сантиметри от нейното. Разгледаха се взаимно. Носът й се плъзна нагоре и в един миг канонада от миниатюрни целувки оглушиха остарялата с една нощ тишина.
- Ммммммммм! Спи ти се! – една силна ръка я приклещи в прегръдка. – Усещам, че ти се спи!
- Ама аз току що станах! Пие ми се вода! Айде да пием кафе, а… Ама стига вече! Свобода! Свобода… Уффф!
Жълтото око се затвори все така доволно.
- Нищо! Сега ще поспиш и ще ти мине. – широката му усмивка я прегърна, стопли я и тя почти замърка от задоволство под раирания си топъл покров.
- Добре… само малко… ама после ще видиш…
Една сънена прозявка и вече дори забрави какъв беше краят на заканата.

Часовникът показваше 6:00. Отвори очи, протегна се.
- Искаш ли да поспим още 15 минутки? Толкова ми е уморено, изобщо нямам сили… Навита ли ти е алармата?
Протегна ръка. Паника. Изправи се нервно. Беше сама. 39 дни минаха, а още се будеше с надежда.
Стана, облече се бързо, нямаше какво да му мисли – поне днес животът сам й избираше дрехи.
“Спи ти се!”, прошумоляха дърветата отвън. “Спи ти се…”, протрака трамваят.
- Добре… само малко… ама после ще видиш…

“Няма да те будя, обещавам!”

Fire walk through me!

- На какво приличам?, пита той, а после избухва в пламъци навътре в себе си.

Като черна дупка от желания, там, в дълбините на липсващата му дефиниция, се разпуква най-искреният му цвят – неговото дърво на същността. Под сянката на този разпъпил се Игдрасил той се самоизгубва в пламъци, за да се излюпи отново с отчаян писък.

- На кого приличам?

Роден е от себе си. Възпламенява се от несподеленост.
Веднъж на безброй векове намира края си сред кръг от огледала.

Само тогава, излюпващото се ново Aз за секунда вижда избледняващото отражение на единствения, умиращ в самота, Феникс.

Beats

Ритъмът бълбука доволно и се разлива по пода на стаята. Самата стая витае в празното пространство. Като жертва на флегматично торнадо – бавно плува в къг около себе си и леко проскърцва. Подът на стаята е покрит с тюркоазено стъкло, по което музиката е оставяла пръстени от бийтове, сложно преплетени един с друг, разказващи призрачнатa история на отдавна отзвучали тонове.

В стаята я няма. И него го няма. Но и двамата са там, едновременно вън и вътре, като нещастната вечно възкръсваща и никога неумираща котка на Шрьодингер. Това, че са били някога е недоказуемо, ако не е имало кой да ги види. Това, че са живи е толкова вярно, колкото и не е. Само тя и той, реални единствено един за друг в една нереална, експериментална стая. Далеч от всичко, което би ги правило хора. Призраците на масирания атакуващ бийт.

Протяга ръка, пробно. Дали ще изпита нещо, дали ще усети лицето му в дланта си? Има и по-тъжни начини да се разбере. Има и по-весели опити, но този като че ли обещава най-много успехи. Докосва пак и пак… Като брайлова поезия, той е всичко красиво в едно. Гъделичка сетивата, говори красота без думи. Бийтът ги завива, залива ги, облича ги в нюанси на светеща тъмнина. Космическите деца на пространствено ограничената безкрайност. Ембрионално подобрени, с имплантирана сетивна дисфункция, готови да чуят цветовете и да поглъщат докосванията като манна. Той се усмихва. Не знае дали се усмихва на някого, но винаги е искал да опита. Сърцето му тупти в ритъм. Възможно ли е да усеща друго сърце?

Може би неговото не е негово. Отвън няма как да се рабере. Ако в него има отрова, значи ли това, че е жив? Или че не е? Опитва се да се разтвори за себе си, но няма очи, за да види. Разкъсва тяло, опитва се да излезе. Тя все още го търси в тъмното. Няма глас, но чува как цветът му се променя, за да й посочи път за среща.

Музиката тупти. Той е уморен от търсене на последната неделима част от себе си. Тя го достига. Тюркоазени отблясъци от звездно небе ги поглъщат, разсипват ги, разпиляват телата им на нищо незначещи, несъществували парчета звук. Избухва песен.

Ритуалът

Нероденото поле, бавно дишащо в съня си под топлото снежно одеало, го оставяше безмълвен всеки път. Като родител, който внимава да не събуди малкия си вързоп бъдеще, той не обичаше да стъпва в чистия натрупал сняг сутрин. “Белезите на полето са като тези на кръвта – тъжни следи от твоите собствени грешки.”, изсумтя той и влезе обратно в шатрата.
В малкия кожен кош, прегърнат от спомените за бъдещата си плячка, спеше неговият първи син. Огънят пращеше напевно, езиците му рисуваха приказки по кожените стени и му припомняха гласа на майка му, чист като птица напролет, който му обещаваше целия свят.
Детето проскимтя в съня си, прегърбената жена до огъня леко разклати коша и отново застина в очакване. Ръцете й бяха люляли и него, и баща му, и неговия баща в съня им. Бяха магични ръце. Старицата бе толкова древна, че вече никой не помнеше името й. От години не се бе чувал гласът й. Казваха, че избягал една нощ в Голямата снежна буря преди 8 зими. Няма статуя на отминаващото време, тя  отчупи бърза усмивка за старото дете, което стоеше навъсено до огъня, и потъна обратно в своето схлупено безвремие. Той се усмихна в отговор, леко погали малката бебешка шапчица и тихо излезе.
Айна не се виждаше никъде. Сам като сред полето домът му лъщеше на светлината като разголена богата на живот гръд. Сякаш земята се предлагаше на слънцето, което бавно я разтапяше с милувки. Сред блестящите преспи следи от стъпки откриваха покълнали треви. тихо запристъпва в следите, които го примамваха все по-навътре в бялото неподвижно море. Светлината го заглушаваше, задушаваше гласа му. Пристъпваше замаяно в дълбокия сняг. Все по-напред, все по-ожесточено. Пред него се белееше гладка като купол пряспа. Стъпките я заобикаляха. Дочу тиха песен. Усмихна се и внимателно продължи. Зад стена от сняг, червена като пламъците в огнището, неговата Айна преметна лъскавата си плитка през рамо и продължи да гали голите си тъце с шепи сняг. Едри капки разтопена вода се стичаха по гърба й и попиваха в жадната зелена земя под свитите й крака. Песента й благодареше на земята и на зимата, че са пощадили нея и дома й. Знаеше тази песен не по-зле от всеки друг от племето си. Айна приветстваше възмъжалото слънце и му предлагаше себе си и земята за плодна година.
Пристъпи напред. Ръката му докосна горещото й рамо. “Тя самата е слънце, сякаш се е облякла в лъчи!” Тя потрепера леко и бавно се изправи. Кожата й грееше като нахранен огън. Пристъпи босо към него и обхвана лицето му с длани. Топлината заля тялото му като лавина. Не можеше да помръдне. Затвори очи и вдиша дълбоко мириса на млада трева по кожата й. Слънцето заблестя още по-силно. Внимателно взе дланта й в шепата си и бавно свърза с острието си линията на любовта й с линията на своя живот. Зърната кръв рисуваха картини в снега, докато тя звънливо завършваше песента, която бе научила от майка си, а тя – от своята. После замлъкна. Стояха насред мъртвата зима и четяха със слънцето своята алена история – тази, която бе била, и тази, която щеше да бъде.
Гласът на Айна звънна:
- Ще я наречем Пролет.

Разходката

Под краката му асфалтът лъщеше на протягащото се мокро утро. Улиците, до скоро прегръщани от ухажващия ги мрак, сега  изглеждаха неловко празни. Огледа се – никъде не се виждаше жива душа. Някъде в далечината дочу повдигащата се решетка на някакъв магазин.”Само лудите и търговците. Дали пък не трябваше да стана търговец?”
Около него по улицата се моташе мъгла. Обикаляше около него, като че ли го хареса, метна прозрачна ръка на рамото му и тръгнаха в една крачка. Студът нахлу в главата му от засада: косъмчетата по врата му настръхнаха, устните му изстинаха, а по гърба му полазиха малки тръпчици. Спря. Опита да закопчее тънкото си яке. В краката му се отърка малка улична котка. Мъркаше силно и го гледаше жълто право в очите. Наведе се да я почеше и я остави, доволна и дори по-влюбена от преди, да гледа как се отдалечава, сгушен сам в себе си. Светлината бавно пълзеше към него по алеята към брега. “Дали ще се целунем, когато се срещнем? Какво ли е да целунеш слънцето?” Изтърканите му кецове шляпаха доволно през малките локви, като деца, излезли на разрешено цапане след дъжда. Искаше да запали цигара, но нямаше, а и наоколо нямаше от кого да поиска.
Вече виждаше края на пътя – на панорамата, седнал в края на една самотна пейка, мъж ядеше сладолед. Задоволството му личеше от далеч. Сякаш произвеждаше удивителни в мъглата. Държеше фунийката внимателно и още по-внимателно избираше мястото на следващата си хапка. “Ванилия с виолетки! Как изобщо успява да ги намира още?!”
Тихо се приближи и внимателно сложи ръка на лявото му рамо:
- Здрасти, татко! Дай да си гризна!
- Даже по-добре – взел съм ти един. Къде се запиля? Чакам те тук цял изгрев! – Подаде му сладоледа и леко въздъхна. – Помниш ли като беше малък как идвахме тримата с Мел да посрещаме слънцето?
- Да! А мама правеше палачинки с вишнево сладко. “За ранобудните герои”, казваше. После лежахме с натежали кореми чак до обяд.
Баща му се облегна назад и затвори очи. Усмихваше се леко и поглъщаше всяка прашинка слънце. Постояха мълчаливи още малко, всеки вгледан в своя личен хоризонт.
-Хайде да тръгваме, Ик, искам да се разходя срещу слънцето.
Двамата се изправиха, и бавно се насочиха към брега със сладоледи в ръка.

Момичето нежно галеше посивелите коси. Жената в ръцете й се беше свила в себе си като оригами от тъга. Не плачеше. Само леко трепереше. Не знаеше какво да й каже. Постоя мълчаливо няколко минути. Нямаше представа как да започне.
- Мамо, време е… Те ни чакат…
Треперенето спря. Жената вкамени всичко в себе си и се изправи.

Когато излючиха системите дишането на двамата мъже спря едновременно. Както всеки път те идваха и си тръгваха заедно.

Systema Encéphale

Отваряш очи. Тя иска да се изправиш в леглото, иска да се протегнеш и да предизвикаш света и сетивата си с дълга прозявка. С благоволението й се вмъкваш в чехлите-зайци и се повличаш към банята. Там от огледалото тя те гледа съсредоточено докато четкаш зъбите си, плюеш кръв и се опитваш да загладиш своенравната си коса. Под очите ти има дълбоки, сивкави сенки. Тя иска от теб да спиш, но страхът от нейното присъствие е толкова физически, че лежиш втренчен в ниския таван с часове. Знаеш, че тя ще те надвие скоро. На сутринта се чувстваш обруган. Обещаваш си, че следващия път ще надделееш.
Пред хладилника си. С празен поглед напълваш шепата си със смокини. Тя иска да разбере как изглеждат смачканите смокини. Ръката ти изпълнително се свива. Нежелана, но неоспорима конвулсия, резултат от нервен импулс, изпратен от мозъка към дадена група мускули. Тя иска да види цвета на плода върху лицето ти. С бавен, механичен жест размазваш меката розово-червена вътрешност по устните, очите, челото си. По китката ти се стича капка сок, в миглите ти остават малки червени връхчета, но ти не вдигаш ръка, за да ги изтриеш. Стоиш изправен, изпразнен, вгледан в нищото. Нейн.
Тя е отгчена. Прибран в своята малка кутия ти се взираш стъклено в стената пред теб. Сърцето ти бие бавно в темпото на нейната любима песен. После песента спира.
Толкова отдавна не е идвала, че се боиш да не е била сън. Без нея е дори по-страшно. Дори по-празно. Затворил очи медитираш, самопознаваш се, отлкючваш чакри, отваряш третото си око. Търсиш смисъла на живота, на нея, но откриваш само още самота. И страх, че няма да усетиш присъствието й, че няма кой да те надвие. Че си ничий.

“Мамо, може ли? Моля, моля, моля!!!”

Отваряш очи. Тя иска да седнеш на ръба на леглото. Изглежда променена, различна, но кой си ти, че да се съмняваш. Със суеверен страх следваш всяко нейно желание. Предаваш се в нейните ръце.
Тромаво подръпване на конците и ти се протягаш в прозявка.

Blow

Почти усещаш как умората се стича по теб, на едри капки, мазно подчиняваща се на богинята Гравитация. Седиш на ръба на себе си и леко докосваш с пръсти повърхносста на съзнанието. Около теб светът е гумен, около теб ултимативният избор сваля шапка и се покланя с премерена любезност, докато издишаш последната дръпка реалност.
Съдбата ти е в ступор. За момент дори бъдещето се разколебава и протяга ръка, за да се включи в топлия кръг на щастливите живи-мъртви. Още едно вдишване и си бог.
Още една целувка и твоята вечна любима ще ти покаже други светове. И другите ти лица.

Утре

Обектът е поставен на проста дървена маса в центъра. В стаята няма нищо друго. Босите Му стъпала едва докосват гладката скална плоча – каменни лотоси надигат глави изпод вода, разтварят се като след блажена дрямка и разлюбват листата си обратно в дълбините. От тавана го гледат изплезените лица на древни божества и демони – мило напомняне, че някой винаги следи Обекта. Толкова много застинала красота, че Той не смее да пристъпи напред.
Стаята е ужасно светла – стените греят в жълто-бяло и обливат лотосите с топлина. Странно, но въпреки това въздухът е свеж, дори прохладен, сякаш всяко вдишване е първо. Кислородът кънти в главата Му, бичува сетивата Му, кара кожата Mу да се протяга за още. Пристъпва напред.
Няма врати. Той не помни дали е влизал, или просто се е самосъздал в този миг, на това единствено място. Не помни дали навън има свят, в който да се завърне. Червената Му кожа блести на светлината, изрисувана със знаците на войната. Лицето Му е младо, но сурово. Черна длан покрива лявато Му страна, В косите Му висят едри снопове пера. Стъпката напред Го долепя плътно до земята. Нова стъпка кара тялото Му да напрегне сили. Отстъпва и лекотата се завръща. Взира се изпитателно в Обекта:
“Изпитание, Mайко, това ли получавам? Бях твой син през повечето животи. Бях ти баща през останалите. Нима няма да ме отмине?”
Пристъпва напред. С всяка стъпка нозете Му потъват по-дълбоко в камъка. Докосва с ръка – скалата е все така непроменена, но е нагазил в нея до колене и вижда как лотосите се полюшват в ритъм с вълните, които се зараждат от движенията Му. Пристъпва напред. Камената вода гали гърдите Му. Дланта Му се отпуска върху лотосов цвят и не потъва. Опира се на друг -твърдостта е достатъчна – съпва върху още два и се изправя на повърхносста. Внимателно подбира стъпките си. Масата е все по-близо. Обектът блести на все по-ярката светлина. Отникъде се надига вятър. Войнът го прегръща като брат и смело протяга ръка напред.
В ръцете Му лулата тупти с ритъма на старите песни, които се пеят, когато няма луна. Поразен, Той се вцепенява с поглед потънал в нея: черната й каменна глава е натъпкана със земя. В стаята избухва писък – народът Му и Бизоновата жена плачат за света. Лулата гори сама а с нея гори и земята Му. Очите Му са езера от кръв. Сърцето Му е камък в реката на времето.
Събужда се.
“Утре ще срещнем врага.”

E.A.S.Y.

Някъде дълбоко в корените на косите си усети, че този ден е различен. Нямаше нищо специално, но мислите му стигаха до сърцето много бавно, сякаш съзнанието му плуваше в мед – бавно и лепкаво идеите полепваха и той никак не успяваше да се отърси от тях.
Хрумна му, че може би и с Пепс се случваше същото. Бавно, като в унес, плъзна крака към мърлявите чехли и внимателно се изправи. Огледа се. Знаеше, че това трябва да е неговият дом. Или поне на Пепс. Не успяваше да намести нито себе си, нито нея в картинката, но за това щеше да мисли по-късно. Намери дрехи – на столове, по шкафове, даже по полилея. Облече нещо на посоки и продължи да се влачи напред. Имаше коридор, някакви спални, баня. Във ваната спеше рошаво рижо момиче, познаваше я от някъде, но и за това щеше да мисли по-късно. На пода пред хола лежеше синеок самоед. “Дарвин!”, изплува в главата му.
-Хей, Дарвин, как си, момче?
Сините очи го отчетоха с презрение. Дарвин не помръдваше.
- Изи! Какво правиш буден толкова рано? Всички спят, спри да обикаляш! – Пепс се протегна по котешки и опря глава на ръба на облегалката. – Хайде, идвай при мен, има място за призракоподобен скитник като теб.- Усмивката й беше по-освежаваща от тройното кафе, което обикновено забъркваше в тежките сутрини. Въздъхна победено.
Той тромаво се гмурна под завивките и изплува с доволна физиономия на бедрото й. Кожата й го посрещна топла и мека, толкова мека, че се замисли дали не е влюбен в един от онези изкуствени човеци, за които говореха по новините. Дали не си беше купил такъв за развлечение? Говореха, че са съвсем като хора… Не успяваше да си спомни, но знаеше, че я обожава, неговата луничава Пепс.
- Уморен съм, какво е ставало снощи? У вас ли сме? Дарвин май не ме харесва…
Ръцете й рисуваха любов по лицето му докато обхождаше с пръст всяка негова черта. Главата му се намести в скута й и той замижа като доволен котарак.
- Пепс, ти си всичко прекрасно! Бих умрял за теб, кралице моя!
Ръката й се спря за миг. Погледът й се впи в нещо невидимо и тревожно. Бавно плъзна длан по тила му и нежно описа кръг около едно малко зрънцеподобно родилно петно. Лицето му замръзна с празен поглед. Устата му се отвори и от нея бавно излезе малка плоска самозареждаща се батерия. Знаеше си, че трябва да вземе резервна.
- Още е рано за умиране, мили мой! Дори не е станало време за закуска.