писмо до сляпата

 

когато отряза ръката си
не те заболя
когато отряза половината си
не усети нищо
разхождаш усмивка
без повод, без намордник
разхождаш зъби
оголени стиснати зъби
още не те боли
още не усещаш
(казваш през зъбите)
децата в парка плачат
плачат и майките
всички плачат
само ти си сама и смела
и носиш броня
с дупка само за една ръка
с място само за половин сърце

Щастлива моя
мила моя самота
кога ще те боли
кога ще плачеш
седя и чакам
да се срещнем с теб
но ти си все навън
във парка
с повода
а аз съм все във своята хралупа
и никоя не смее да прекрачи прага
за да се слеем
минало и минало
и да направим бъдеще
все някакво

Поема

Поема сърцето ми
поема по пътя
поема обема на цяла вселена
от малки животи
дневни животи
животи до залез
след залез – едва ли
Разкъсвам сърцето си
че малко поема
а има пред входа ми
толкова много
чували, боклуци,
забравени шапки
куршуми изпуснати
сметки за нещо си
изпълвам сърцето си
(тази торба)
със всичката плява
и всяка беда
но само да няма място за него
само да няма място за повече
болки и истини и самота
поема сърцето ми
само света

Ден като ден

Колко голяма си станала!
Колкото целия свят!
И раменете ти,
като ходилата ти,
опират във рамката,
клатиш света.

Колко голяма си станала!
Колко съм малка във тебе!
Рядко се чуваме,
рядко усещаш
когато съм плакала.

Колко голяма си станала!
Колко ли има още?
Колко ли трябва да чакам,
за да изляза от теб?

Ритуали на пресяване

Вратата не разделя светлина от мрак.
Не ме очаква никой, не съм поканена да вляза.
Не е везна на съществото ми,
не ме осъжда, нито ме издига.
Посред гората съм.
Ръцете ми висят отпуснати
във въздух като пръст
и пият пръстите ми святост
на прага на вратата.
Елите са високи,
погълнали небето,
а слънцето преглътнали отдавна.
Гората е навсякъде,
а аз съм малка част от нея.
Прозира дух през кожата,
прозира свят през прага на вратата.
Но няма кой да зададе посоката.
Дали съм вътре или вън
решавам само аз.

Като дърво се строполявам.
Като дърво не съм се случила.
На крачка от вратата вътре в мен.

Страх

Не съм аз тази, която да каже
какво ще нахрани деня ми.
Семената на изгрева пораснаха в розови пъпки,
цветове се разтвориха, слънце полепна
по крака на добрата пчела.

Аз все още те чакам да дойдеш,
макар да не вярвам във теб.

По тревите полегнала сладка роса
се закача за вятъра.
Всичко отива нанякъде,
само аз съм приседнала тук,
на брега на река,
във която не влизам,
от която не пия.

Ето, давам ти всичко, което ме плаши:
и пчелата, и вятъра, и водата с посока.

Ако дойдеш в деня ми,
ако седнеш до мен,
може би ще протегна сърцето си,
може би ще разпръсна коси
и ще бликна от тишината…

И ще стана, ще стана река…
макар да не вярвам във теб.

Малки сънища

По-лесно се губя в малките сънища,
тези, които са шепа страх, шепа младост.
Губя и други в малките сънища,
губя думи, съзвездия, представа за времето.
Само теб не съм губила,
сянко любима!
Само твоите дълги пръсти се впиват до кокал.
Само твоите остри зъби (на слънце заточени)
пеят изскърцана песен.
Стоиш на стража пред мен,
а значи съм с гръб към рая.
Въртя се в малките сънища,
въртя се,
въртя се:
тромава балерина
върху очуканата кутия на живота си.
Но ти си все пред мен, сянко.
В малките сънища няма надежда.

Ще полегна в краката ти.
Събуди ме, когато стане време.

Измисленият ти живот

Протегна ли ръка към хоризонта?
Видях те във тревите – мравка без мравуняк.
Разперени криле нарязват въздуха,
а ти стоиш отдолу и го гълташ лакомо.
Сама в съня си, сама наяве,
мечтаеш да си част от нещо,
но вцепенена се спотайваш на ръба на погледа.
Разделите изискват някакво събиране,
не си добра по математика,
но помниш тези прости правила.
Разделяш дните на живяни и бленувани,
а знаем двете, че събираш нули
в колони като кули от кристал.
Прозрачна мравко без царица,
преситена на въздух и надежди,
вкопай се във пейзажа и се помоли
на този, дето няма да те чуе,
да ти даде това, което не посмя да стигнеш.
Или поне да те смете от двора си.

Люспи

Остърга ли деня си, момиче?
Изчисти ли червата и мехура?
Кръвта на времето омаза цялата ти къща.
Под кожата ти люспите блестят,
най-после се показват сенките!
Най-сетне вижда се цветът
и истината, неполазена от червеи.
По белите ти кичури останаха следите от дъгата,
на слънцето месата – на земята.
Отнякъде се носи музика.
Не хубава, не стройна, не и весела,
но истинска като пръстта
и като мръсно-синьото на залеза блестяща.
Облизваш устни и излиза глас.
Дали е песен или плач –
присъдата е на месаря.
Изпитът свършва скоро.

* * *

Ти поиска да дойде гората в града.
Покани и сенките, любимите сенки.
Постлала на дивото мека постеля,
зачака с прехапани устни (колко изтъркано!).

Не се и надяваше, че гората ще дойде.
Не се бе подготвила за сухия студ.
Забравила беше каква си била,
гората дойде и ти го припомни.

Вой над вой, върху вой –
трупа се песен:

Стой си на сухо –
дъждът се протяга!
Стой си на топло –
зимата чука!
Стой си затворена –
чуват се вълците!
Стой у дома, вълчице!

Времето вътре, времето вън

Искам ли нещо повече от дъжд, кал и силен вятър
Искам ли буря и страх зад прозореца
Искам
искам всичко
Не съм ти казвала колко е тъмно в мен
Не съм, но искам, много искам
да изравня времето вътре с времето вън
искам потоп или поне урагани като знамена
да ги забия пред дома си
всички да знаят, че от прага започва краят
Не съм обещавала, че ще сме в един свят
Само, че ще се обичаме
Но тук е твърде сухо
и светлината ми пречи
Втвърдявам воля и събирам бурите
душата ми е фуния
преливам мрак и се разсипвам в капки
Прибери се, преди да те отмия